Бунтът на масите по български – между надеждата и търсенето на спасител

Политическата криза след падането на кабинета на Желязков показва как обществото се люшка между масово недоволство, очакване за силен лидер и вечната битка със статуквото. Бунтът на масите по български – между надеждата и търсенето на спасител. По Хосе Ортега-и-Гасет. Падането на кабинета на Росен Желязков след вълна от протести показа силата на общественото недоволство. Хиляди хора излязоха по улиците с усещането, че държавата е пленена от политическото статукво, олицетворявано най-вече от ГЕРБ и ДПС – Ново начало. Този бунт има всички характеристики на „масовия порив“, за който пише Ортега-и-Гасет – силен, емоционален, понякога хаотичен, но изразяващ натрупано чувство за несправедливост.

Но дали се чува предупреждението за нещо важно: масата може да руши, но трудно създава. Тя има силата да отхвърли стария ред, но не винаги има ясна визия какво да постави на негово място.

Именно това се случва и в българската политическа криза.

След протестите обществото остана в състояние на очакване – между надеждата за промяна и страха от повторение на същия модел.

На този фон служебният кабинет на Андрей Гюров започна серия от кадрови рокади – в системата на Министерство на вътрешните работи и сред областните управители. Подобни действия винаги носят двойно послание. От една страна, те се представят като опит за „прочистване“ на институциите. От друга – за много граждани изглеждат като поредна смяна на фигури в една и съща система.

Така се появява елементът на масите - склонността да се търси спасител.

Когато обществото се чувства безсилно пред сложността на политическия процес, то започва да концентрира надеждите си в една фигура. Така бе при Царя, после вълна при Борисов, после се „роди“ Слави Трифонов, последва „Продължаваме промяната“, а сега българската ситуация в тази роля неизбежно се свързва с президента Румен Радев.

За голяма част от протестиращите Радев се превърна в символ на съпротивата срещу статуквото. В неговия образ мнозина виждат лидер, който може да се противопостави на политическите мрежи на ГЕРБ и ДПС.

Това е типичен исторически механизъм – когато институциите губят доверие, обществото започва да търси морален авторитет извън тях.

Но… Масата, когато е разочарована, лесно заменя една зависимост с друга. Вместо да изгради стабилна гражданска култура и силни институции, тя може да се насочи към култа към лидерството – към фигурата на „човека, който ще оправи всичко“.

В българския случай се появява своеобразен парадокс. От една страна обществото се бунтува срещу задкулисието и политическите зависимости. От друга – същото това общество често възлага надеждите си на една личност, която трябва да се изправи срещу системата.

Така политиката започва да се движи между две крайности: масов протест и персонална надежда.

Дали българското общество ще остане в състояние на периодични бунтове срещу статуквото – или ще премине към по-зряла фаза на гражданско участие?

Истинската промяна не идва само от масата, нито само от лидера. Тя идва от появата на „благородния човек“ – гражданинът, който не чака спасител, а поема лична отговорност за обществото. Българската политика днес е точно на тази граница. Между бунта срещу стария модел, надеждата в силния лидер и необходимостта от по-дълбока промяна в самото общество. Историята показва, че протестите могат да свалят правителства, но само зрялото гражданство може да промени държавата.